Времето бе спряло за момент,

в неделна нощ на късна есен.

Чаша вино, запалена цигара;

във въздуха се носеше прощална песен!

Хладен бриз косите ѝ помилва!

Спомен за отминали моменти, 

в ухото ѝ мълвеше!

Миналото сякаш бе градина,

с утеха, през която тя вървеше!

Поспря се там, за миг поседна,

пред дърво с почти опадали листа.

Към него плахо тя посегна,

инициалите на ствола му погали с ръка!

Заплува в спомени за времето,

когато водеше я нежно за ръка!

Обич безразмерна и за двама свята -

любов през пръсти бе сега!

Чудеше се, как е стигнала до тук,

но точния момент така и не разбра!

Дали от самосебе си изстина любовта му,

или имаше у нея някаква вина?

Но как ли би могла да бъде тя

за студенината му виновна?

Нима бе грях, че го обича сляпо?

Че бе душата ѝ картина цветна;

страст отдадена и безусловна!

И от пробода с нож я по болеше,

щом целуваше я с огнен плам,

с цвете във ръка се прибереше,

а после пак във лед скован!

Един до друг са всяка вечер,

ала духом толкова далече!

Дъхът му тя усещаше в съня си,

но сърцето му го няма вече!

Знаеше, че днес ще бъде края!

Беше го решила и избора болеше!

Щом се върне той, го чака празна стая!

От любов през пръсти писнало ѝ беше!

А дали ще разбере защо я няма

и защо изгуби в него вяра?

От шепите му като пясък се изтече и остави

празна чаша вино и угаснала цигара!