Дъх да си поема аз не мога,

щом ми шепнеш тихо на ухото.

И усмивката ти по устните ми

сложиш и челата ни допрат се.

И със цялото си съществуване,

аз знам, че в мен си дълбоко.

Защото с теб, тя е вътре в мен,

и винаги, винаги била е с мен.

И още, още преди да те срещна,

била е в мен и те е очаквала.

И не съм си представяла силата,

която с нея носим в себе си…

И не съм и предполагала вярата,

която един до друг ни е отвела.

И с какъв трепет сме мечтаели за нея,

та само за миг да изпълни вечността.

И какво е това чувство, което сърцето

ми спира, когато ти не си до мен?

И как отведе ме до най-ярката звезда,

и съедини ме със земята и небето…

И загнездила се надълбоко в мен,

следи вечни остави в сърцето ми.

И тихо промълви, аз съм любовта

и такава съм, сърцето е моят разум.

И ми каза още че не очаквала покана

и без позволение в мен се настани.

В най-дълбокото от сърцето ми,

и с нея в теб се влюбвам всеки път.

И с нея небето изпълва се с тишина,

И Луната застава на прозореца ми.

И когато от радост нощта заплаква 

и на сутринта изгряваш ти с дъгата…

И любовта ни с лъчи я ти рисуваш,

оттук, та чак след безкрайността…

И вече знам не прилича тя на другите,

и не полага усилия да бъде друга.

Тя е хоризонт в откритото море,

и затова е толкова прозрачна…

Тя е смес от илюзия и реалност,

и живота ни в едно споделя…

Тя е толкова дълбоко вкоренена,

и с нея ти си всичко, всичко в мен.

А изглежда крехка като облаците,

но е силна като огъня в слънцето,

когато те обичам и ти ме обичаш…

И с нея, с нея само ти си любовта…