Любовта
Дъх да си поема аз не мога,
щом ми шепнеш тихо на ухото.
И усмивката ти по устните ми
сложиш и челата ни допрат се.
И със цялото си съществуване,
аз знам, че в мен си дълбоко.
Защото с теб, тя е вътре в мен,
и винаги, винаги била е с мен.
И още, още преди да те срещна,
била е в мен и те е очаквала.
И не съм си представяла силата,
която с нея носим в себе си…
И не съм и предполагала вярата,
която един до друг ни е отвела.
И с какъв трепет сме мечтаели за нея,
та само за миг да изпълни вечността.
И какво е това чувство, което сърцето
ми спира, когато ти не си до мен?
И как отведе ме до най-ярката звезда,
и съедини ме със земята и небето…
И загнездила се надълбоко в мен,
следи вечни остави в сърцето ми.
И тихо промълви, аз съм любовта
и такава съм, сърцето е моят разум.
И ми каза още че не очаквала покана
и без позволение в мен се настани.
В най-дълбокото от сърцето ми,
и с нея в теб се влюбвам всеки път.
И с нея небето изпълва се с тишина,
И Луната застава на прозореца ми.
И когато от радост нощта заплаква
и на сутринта изгряваш ти с дъгата…
И любовта ни с лъчи я ти рисуваш,
оттук, та чак след безкрайността…
И вече знам не прилича тя на другите,
и не полага усилия да бъде друга.
Тя е хоризонт в откритото море,
и затова е толкова прозрачна…
Тя е смес от илюзия и реалност,
и живота ни в едно споделя…
Тя е толкова дълбоко вкоренена,
и с нея ти си всичко, всичко в мен.
А изглежда крехка като облаците,
но е силна като огъня в слънцето,
когато те обичам и ти ме обичаш…
И с нея, с нея само ти си любовта…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лили Вълчева Всички права запазени
