Ранно утро. Тишина.
В стаята е толкоз тихо,
открехвам бялата врата,
а мама спи, дори не диша.
- Мамо, миличка, стани,
вече слънце е огряло,
отвори очи и погледни
своето момче голямо.
Майка му мълчи. Не отговаря,
а момчето тихичко стои,
вика татко да го пита
майка му, защо мълчи.
- Татко, миличък, кажи
защо е мама със затворени очи,
защо ръцете ù са тъй студени,
макарче са от слънцето огрени?
Дълго аз я будих и я виках,
но защо ли мама ме не чува,
навярно тя не ме обича
и мили думи не изрича.
Хора много с черни дрехи
говорят, плачат и тъжат,
молитви тихичко повтарят
и свещи много там горят.
- Мили сине, мама си отиде,
остави ни сами на този свят,
останахме двама с тебе сами
и мъката в нас ще гори.
Легна в земята моята майка,
съдбата я отне от мен
и няма да я видя вече,
ще бъде спомен тя студен.
Букет цветя за теб ще набера
и на гроба ще ги поднеса,
за мен бе ти небе и светлина
и за тебе вечно ще скърбя.
© ПЕНКА КАМБУРОВА Все права защищены