Ранно утро. Тишина.

В стаята е толкоз тихо,

открехвам бялата врата,

а мама спи, дори не диша.

- Мамо, миличка, стани,

вече слънце е огряло,

отвори очи и погледни

своето момче голямо.

Майка му мълчи. Не отговаря,

а момчето тихичко стои,

вика татко да го пита

майка му, защо мълчи.

- Татко, миличък, кажи

защо е мама със затворени очи,

защо ръцете ù са тъй студени,

макарче са от слънцето огрени?

Дълго аз я будих и я виках,

но защо ли мама ме не чува,

навярно тя не ме обича

и мили думи не изрича.

Хора много с черни дрехи

говорят, плачат и тъжат,

молитви тихичко повтарят

и свещи много там горят.

- Мили сине, мама си отиде,

остави ни сами на този свят,

останахме двама с тебе сами

и мъката в нас ще гори.

Легна в земята моята майка,

съдбата я отне от мен

и няма да я видя вече,

ще бъде спомен тя студен.

Букет цветя за теб ще набера

и на гроба ще ги поднеса,

за мен бе ти небе и светлина 

и за тебе вечно ще скърбя.