Щурат се, като луди мравки,
мислите прашни със свойте зрънца
и разбъркани внасят поправки
в конституцията на мойта душа.
Стаята - тъмна.
Прозорецът - светъл.
Сияние пръска кръгла луна -
като светулка попаднала в чехъл,
отчаяно блъскаща в плътна стена.
Сезонът е зимен.
Стъклото е потно -
пристъпвам,
рисувам по него с ръка,,,
Така, навярно се чувства животно,
което от клетката гледа света.
Затварям очи и обръщам гърба си
на бялата празнична пелена.
Светът ми се сърди -
излива гнева си
с воя на скърцаща, дворна врата.
Отивам до ъгъла
и сядам на пода -
не чувам,
не виждам,
не мисля,
не спя...
Душата ми,
сякаш е близо до бога,
а Бог, съвършен е -
чувства го тя.
И думите, сякаш сами се намират -
в най-правилни форми на устните, спрат
за част от секундата,
а после извират
с въздишката тежка,
на тих водопад.
Таванът на стаята спуска се ниско,
но, вече не стиска мойто сърце
в железни прегръдки,
а просто се киска,
като щастливо, игриво перце.
В миг, пред очите ми,
образи сплитат се
в картинни мозайки от цветове,
сърца безконтурни,
размазани,
питат се -
къде са загубили свойто лице?
Души се прощават
с прекрасните замъци
с въздушните кули,
от бели мечти -
по пътя на разума
тръгват, сред пламъци,
градящи разруха,
от нови стени.
А Господ, се скрива отново сред облаци
и думи неясни отгоре крещят -
цял "Тих океан" от пороци, през провлаци,
доят "континентите", на престъпния свят.
Оратори встъпват с блажени послания,
сред люде невежи редят аромат -
щастливи са низшите с малкото знания,
понеже не виждат, че ги крадат.
Но дваж по-щастливи са, тези,
които,
освен, че невежи са,
скланят глава -
покорството прави говедото сито...
Отпускат му, значи,
по-едра троха.
Но, трижди щастливи са, тези,
които
не чуват,
не виждат -
са неми дори...
Нали, свобода е...
И те, неприкрито,
обслужват Темида
с онези везни.
И аз съм щастлив,
макар че съм грешен -
сред грешници
грешен да бъдеш не е,
чак толкова страшно...
Запяваш си песен
и бавно заспиваш
със сън, на дете.
© Бостан Бостанджиев Все права защищены