Аз до болка се съдих сама
и достатъчно тъпках своето име*.
С повод, без повод, с вина, без вина
съвестта си разпъвах.
Без да питам дали е невинна.
И макар че изплаках море от сълзи,
пак във своите грешки се влюбвах –
до лудост.
До една ги повторих и сърцето раних.
Наивното мое сърце, чакащо чудо.
Безсънно в прегръдката лунна мълчах
и избягвах очите на здравия разум. ...