Моето име
Аз до болка се съдих сама
и достатъчно тъпках своето име*.
С повод, без повод, с вина, без вина
съвестта си разпъвах.
Без да питам дали е невинна.
И макар че изплаках море от сълзи,
пак във своите грешки се влюбвах –
до лудост.
До една ги повторих и сърцето раних.
Наивното мое сърце, чакащо чудо.
Безсънно в прегръдката лунна мълчах
и избягвах очите на здравия разум.
И не спирах да търся любов –
най-светлият грях, най-желаната рана,
най-нежната казън.
А е толкова просто, като смърт е логично –
от себе си няма как да избягам.
Друга не мога да бъда.
За най-непростимия грях – да спра да обичам –
Бог по-страшно от мен ще ме съди.
*Даниела – от староеврейски „Бог ми е съдник”
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Даниела Всички права запазени
