Бездънното небе

ни гледа с укор ням

и гневния му дъжд

дави земята.

Гневът е толкова голям,

че удря възрастните,

удря и децата.

Цветя с пречупени стебла,

се мъчат да се скрият

ниско в тревата.

Страх и болка ни гнети.

А Бог за обич ни създаде

и свят красив ни подари.

Но ние забравихме Помпей.

Забравихме Содом.

Не ни е скъпа ни земята,

ни бащиния дом.

Сами себе си намразихме.

Богородице, майко свята

на колене те моля, дойди.

На българите свяст дари.

Да спомнят Аспарух

и Фанагория.

И ние като него,

сами без чужда помощ

нека сътворим

„Нова Българска история”.