Морето, аз и Есента...
Веднъж се срещнахме отново –
Морето, аз и Есента,
не синя, а като олово
бе разлюляната вода...
Завихряше стихиен вятър
вълните блъскайки със яд...
Бе влязла в нов сезон Земята –
и вееше морето хлад...
Чертата бяла на прибоя
огъваше се по брега
и само тя делеше моя
от „стария“ живот сега.
...А в някакво далечно време
със седмици не виждах бряг –
живеех в друго измерение,
но да се върна няма как...
Понеже в морските простори
лудуват Нови ветрове –
и няма как да се повтори
пак онова, което бе́...
... Величието, за което
аз бях в ония дни венчан –
сега е просто не прието
и не разбран се скитам сам.
.
Не знам причините какви са:
дали съм много остарял,
или́ пък вече съм „отписал“
Живота, в който съм живял?...
А може би сега е друга
Стихията и в тези дни –
щом ураганът дето духа
не помни моите мечти?...
... Опитвам се да си представя –
ако́ случайно някой ден
пак там осъмна... то тогава
какво би станало със мен...
Бих искал Младостта да върна
с тогавашните си мечти:
и с ураганите, и с мълниите
да следвам „старите“ Звезди!...
... но Есента ме отрезвява
на Ураганите с реприз,
та сам да схвана, че проява
са спомените на каприз...
20.03.2020.
Край морето
© Коста Качев Все права защищены