Морето, аз и Есента...

Веднъж се срещнахме отново –

Морето, аз и Есента,

не синя, а като олово

бе разлюляната вода...

Завихряше стихиен вятър

вълните блъскайки със яд...

Бе влязла в нов сезон Земята –

и вееше морето хлад...

Чертата бяла на прибоя

огъваше се по брега

и само тя делеше моя

от „стария“  живот сега.

...А в някакво далечно време

със седмици не виждах бряг –

живеех в друго измерение,

но да се върна няма как...

Понеже в морските простори

лудуват Нови ветрове –

и няма как да се повтори

пак онова, което бе́...

... Величието, за което

аз бях в ония дни венчан –

сега е просто не прието

и не разбран се скитам сам.

.

Не знам причините какви  са:

дали съм много остарял,

или́ пък вече съм „отписал“

Живота, в който съм живял?...

А може би сега е друга

Стихията и в тези дни –

щом ураганът дето духа

не помни моите мечти?...

... Опитвам се да си представя –

ако́ случайно някой ден

пак там осъмна... то тогава

какво би станало със мен...

Бих искал Младостта да върна

с тогавашните си мечти:

и с ураганите, и с мълниите

да следвам „старите“ Звезди!...

... но Есента ме отрезвява

на Ураганите с реприз,

та сам да схвана, че проява

са спомените на каприз...

20.03.2020.

Край морето