Градях, търпях, остатъци събирах,

плаках, смях се и щастлива бях.

Мразех те и пак те обиквах,

изгубвах и намирах те... и те преодолях.

Умирах в слънцето и раждах се в луната.

Дните бяха тежки, нощите упойни.

И всеки ден мъката добре позната

галеше ме с треперещи ръце неспокойни.

Виждах те и ослепявах.

И пак те търсеха неспирно очите.

Всичко, що събирах, за тебе го раздадох,

но удави се и то в тежкия прах на мъглите.

Сега съм нова. Сега съм Аз.

Не търся нищо - то ще ме намери.

Очите не търсят на твоите кафявия нюанс,

а при спомена сърцето ми не ще вече да трепери.

Сега съм Аз. Тогава беше ти.

Не ме разбирай грешно – аз не те презирам.

Просто времето тъй бързо си лети,

лекува ме, не оставя ме да умирам.

Сега съм Аз. Ти не ще бъдеш отново.

Друго ще е, по-невероятно.

Защото сега съм Аз. Защото съм нова

и любовта ми към мене увеличи се двукратно.

Ти не беше грешка и не съжалявам.

Беше нужен пътен знак, на който да се спра,

за да разбера, какво аз истински заслужавам.

Надявам се, че правилно ме разбра...