Моят път
Градях, търпях, остатъци събирах,
плаках, смях се и щастлива бях.
Мразех те и пак те обиквах,
изгубвах и намирах те... и те преодолях.
Умирах в слънцето и раждах се в луната.
Дните бяха тежки, нощите упойни.
И всеки ден мъката добре позната
галеше ме с треперещи ръце неспокойни.
Виждах те и ослепявах.
И пак те търсеха неспирно очите.
Всичко, що събирах, за тебе го раздадох,
но удави се и то в тежкия прах на мъглите.
Сега съм нова. Сега съм Аз.
Не търся нищо - то ще ме намери.
Очите не търсят на твоите кафявия нюанс,
а при спомена сърцето ми не ще вече да трепери.
Сега съм Аз. Тогава беше ти.
Не ме разбирай грешно – аз не те презирам.
Просто времето тъй бързо си лети,
лекува ме, не оставя ме да умирам.
Сега съм Аз. Ти не ще бъдеш отново.
Друго ще е, по-невероятно.
Защото сега съм Аз. Защото съм нова
и любовта ми към мене увеличи се двукратно.
Ти не беше грешка и не съжалявам.
Беше нужен пътен знак, на който да се спра,
за да разбера, какво аз истински заслужавам.
Надявам се, че правилно ме разбра...
© Надежда All rights reserved.
