Моят път
Градях, търпях, остатъци събирах,
плаках, смях се и щастлива бях.
Мразех те и пак те обиквах,
изгубвах и намирах те... и те преодолях.
Умирах в слънцето и раждах се в луната.
Дните бяха тежки, нощите упойни.
И всеки ден мъката добре позната
галеше ме с треперещи ръце неспокойни.
Виждах те и ослепявах.
И пак те търсеха неспирно очите.
Всичко, що събирах, за тебе го раздадох,
но удави се и то в тежкия прах на мъглите.
Сега съм нова. Сега съм Аз.
Не търся нищо - то ще ме намери.
Очите не търсят на твоите кафявия нюанс,
а при спомена сърцето ми не ще вече да трепери.
Сега съм Аз. Тогава беше ти.
Не ме разбирай грешно – аз не те презирам.
Просто времето тъй бързо си лети,
лекува ме, не оставя ме да умирам.
Сега съм Аз. Ти не ще бъдеш отново.
Друго ще е, по-невероятно.
Защото сега съм Аз. Защото съм нова
и любовта ми към мене увеличи се двукратно.
Ти не беше грешка и не съжалявам.
Беше нужен пътен знак, на който да се спра,
за да разбера, какво аз истински заслужавам.
Надявам се, че правилно ме разбра...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Всички права запазени
