Намятам се с мълчанието ти дълго,
следобедно отпивам го – горчи,
преглъщам тишината остра мълком,
пресъхнало стърнище – парят моите очи.
Безстрастно се прегръщам със умората,
предесенно обличам се в мъгла
и погледа ти търся в хилядите хора,
откривам го в смарагд на тънка обеца.
С простреляна усмивка се закичвам,
в дъха си приютявам сто слани,
през мълчанието ти дълго тичам
към тихото убийство на пресъхналите ми очи.