На едно светулково Ангелче
Една прашинка тъжна и самотна
във шепите на времето проплака.
Но аз дочух сподавения вопъл
и вече знаех тя че мен е чакала.
Приличаше на мъничка светулка,
решила да пребори тъмнината.
Крилцата безпощадно беше брулила
вихрушка, преобърнала душата и.
Тогава с обич като с електричество
призаредих аз светлината в нея.
Подвластен и е негово величество
Човекът. И без обич не живее.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Панайотова Все права защищены
