Една прашинка тъжна и самотна
във шепите на времето проплака.
Но аз дочух сподавения вопъл
и вече знаех тя че мен е чакала.
Приличаше на мъничка светулка,
решила да пребори тъмнината.
Крилцата безпощадно беше брулила
вихрушка, преобърнала душата и.
Тогава с обич като с електричество
призаредих аз светлината в нея.
Подвластен и е негово величество
Човекът. И без обич не живее.
© Мария Панайотова All rights reserved.
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
