Една прашинка тъжна и самотна
във шепите на времето проплака.
Но аз дочух сподавения вопъл
и вече знаех тя че мен е чакала.
Приличаше на мъничка светулка,
решила да пребори тъмнината.
Крилцата безпощадно беше брулила
вихрушка, преобърнала душата и.
Тогава с обич като с електричество
призаредих аз светлината в нея.
Подвластен и е негово величество
Човекът. И без обич не живее.
© Мария Панайотова All rights reserved.
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
