На Катина

Нереална си и истинска, и земна!

Звездите в косите ти блестят,

усмивката ти гали ме с лъчите си,

ръцете ти докосвам в опит времето да спра

и цялата изпълваш ме с възхищение!

А токова далечна си и толкова недостижима!

Да те имам – невъзможно е!

Да те чакам – безнадеждно е!

Да го искам – грешно е!

Объркан съм, на пътя си се спрях!

Любов ли туй е или повика на тленна плът?!

И още колко?!

Още колко скръб, сълзи и болка,

и съсипани съдби човешки

ще оставя подир мене в своя земен път?!

А всяка фибра в мен крещи, че иска те!

Но стига ми и туй,

душата си в стих да въплътя,

опора да ти бъде в безнадежден миг,

в творческия порив – вдъхновение,

и огнище топло в студени дни!

А плътта ми щом на пръст духът обърне

в безброй искри сърцето си ще пръсна,

да опалят всяка Божа твар и стрък,

любовта ми дните ти да озарява

дори и в най-затънтения земен кът!

Така света ще омагьосам,

навсякъде и винаги да бъда с теб!

С пръстите на повея косите ти да галя,

с лъчите на зората ще рисувам нежния ти лик,

с потока жадно устните ти да целувам

и пред теб пътека лунна ще поставя

да те води в трудния ти жизнен път!

А решиш ли някой ден да ми откликнеш,

вземи ме целия в сърцето си!

Милиард слънца в душата ти ще грейнат,

двата си полюса скрепиш ли в свещен съюз!

Щом в тебе лумне този огън свят,

не губи и миг за себе си да ме задържаш!

Сподели ме целия с другите

и раздай ме на света и хората!

Защото аз любов съм,

и всичко съм на този свят, момиче!