26 мар. 2021 г., 07:37

На майка ми

870 0 0

Щом доловя разочарованието в очите ти,

веднага разбирам
и място трудно си намирам.
Опитвам се да бъда ,
когато не мога в огледалото дори да погледна

и често към себе си опитвам да посегна.

Често долавям нотка на тъга,
прикрита умело с поглед безразличен,

който по-скоро някои определят за объркан,

а аз си стоя и те гледам като умопобъркан.
В този момент опитвам да
не си помисля , че си
изгубена в дълбочината на мислите си,

които често намират редът в безпорядъка.
Винаги носиш със себе си от онази емпатия, която непосилно се бори с моята безтегловна апатия.
Понякога ако не и често,
ме караш да си мисля,
че сме едно,

небрежно объркано и нарисувано в различно пплатно

Често прочитам ти  на глас това , което едва помислям си,
когато падне черна сянка над главата ми

и от задуха не мога дъх да си поема ,

а ти едва едва,едвав вместо мене го издишаш

тъй перфектно и дори умело.
За моментите , когато искам да се предам и да повярвам  , че повече никога нищо на никого няма да дам,
да приема , че ако няма мен ,

означава че няма да има проблем.
Появяваш се тогава и притискаш, и силно,силно ме натискаш и ми казваш безкрайното не е безкрайно , а е просто нещо непосилно трайно.
Знаеш , не е състояние , знаеш
не е просто момент , предизвикан от един минимално малък процент от онова познато за всички нещастие,

което ти въпреки всичко често лъжливо определяш като щастие.
Губя се в дълбочината на ума ти и не намирам дъно , само го докосвам и трудно и небрежно на тебе го посочвам с треперещ пръст.
А ти го хващаш и посочваш пътя,
който винаги за мен е бил крива линия ,

която ти виждаш като безкрайна права .
Понякога се чудя , и рядко осъзнавам
колко непосилно би било , може би дори насилническо, да продължа , когато теб те няма , а аз все още дишам от  задушливия си въздух , напоен с моя собствен страх.
А ти ми шепнеш с думи най-спокойни ,

и дните летят , а страхът расте , превръща се в  фобия ужасна,

а аз виждам своето смразено тяло и треперя сякаш не съм едно цяло.
Разчленен на парчета,ума ми не побира

 и отговор не намира
как винаги си виждала толкова надалече
дори ако има просто едно малко човече.
Знам , че  от всичко някога ще се откажа, но за теб ще опитам  всичко да разкажа.

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Vaу Все права защищены

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Разпродажба на спомени 🇧🇬

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...

Писмо до другия край на земята 🇧🇬

anonimapokrifoff

Ти как си, сине, в твоята чужбина, където океанът пръски мята? Когато ти оттука си замина към по-доб...

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Нека нямаш студени недели! 🇧🇬

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Моли се само да не ти се случа.... 🇧🇬

Patrizzia

Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...