Стъпваш плахо по земята,
сърцето някак си мълчи.
И пак виждаш ръката,
а до него не си дори...

Замахът във въздуха остава,
а сълзите към пода летят.
Слабостта му лицето ти заличава...
Вълшебните цветя се топят.

Сгушена в плътта ти съдрана,
душата тихо трепти...
Мислите ронят молбата подбрана -

СПРИ, РЪКА! СПРИ!

Устни прехапваш - пак ще мълчиш.

Люта е тази "любов" голяма...

Болката свикна мълчаливо да търпиш,

търсейки една измама.

Празно е тялото твое,

празна е  твоята душа.

Но мълчаливо приемаш наказанието свое -

разстоянието до една ръка.

Свеждаш глава, от срам да побегнеш.

Спускаш коса, света да избегнеш.