Не е ден като ден. В този пек все едно си в пустинята.
Не е истински град, щом се сбира в китарен калъф.
Две-три медни слънца в кадифето блестят — "милостинята".
Ала стигат му в подлеза с утрото все да е пръв.
Той е странен човек. Вместо музика свири душата си.
И простира по струните скромните свои мечти.
Без наглед да оставя каквито да е отпечатъци,
всяка стъпка живот преминаваща в него кънти.
Не робува на времето с цялото бързане, чакане...
Сякаш сключил е с дявол ли, с Бога ли някакъв пакт.
Даже винаги потните, бясно препускащи влакове
се заслушват и мине, не мине, пригласят му в такт. ...