daizy-crazy (Пепа Петрунова)
138 650
30.08.2022 г., 10:13 ч.  

Началото 

  Поезия » Друга
328 6 13

Не е ден като ден. В този пек все едно си в пустинята. 

Не е истински град, щом се сбира в китарен калъф.

Две-три медни слънца в кадифето блестят — "милостинята". 

Ала стигат му в подлеза с утрото все да е пръв.

 

Той е странен човек. Вместо музика свири душата си.

И простира по струните скромните свои мечти.

Без наглед да оставя каквито да е отпечатъци, 

всяка стъпка живот преминаваща в него кънти.

 

Не робува на времето с цялото бързане, чакане...

Сякаш сключил е с дявол ли, с Бога ли някакъв пакт. 

Даже винаги потните, бясно препускащи влакове

се заслушват и мине, не мине, пригласят му в такт.

 

Не е място за срещане. Нито е кът за отшелници.

Просто подлез. Метро. И един побелял музикант. 

Той събира в калъфа си пролети и понеделници,

а поредната сутрин искрѝ като нов диамант. 

 

И китарата бликва — фонтан, посветен на началото. 

Даже "вечнозелените" химни не лее докрай.

Разтопят ли се мисли и ноти на изгрева в бялото, 

той намерил е най-съвършения, своя си рай. 

 

Не е чудно, че първата песен прелива във втората.

И че свири "Светът е за двама", а всъщност е сам. 

Пак разтваря калъфа и вярва в начало за хората.

Всеки меден петак е достатъчен пак да е там. 

 

А човеците в жегата връщат се, жадни за музика.

Или просто се стичат по вените в шумния град

в онзи подлез сърце, с малко прах, но и с вяра по бузите,

че платен е с монетка за утре отново денят. 

© Пепа Петрунова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??