Началото
Не е ден като ден. В този пек все едно си в пустинята.
Не е истински град, щом се сбира в китарен калъф.
Две-три медни слънца в кадифето блестят — "милостинята".
Ала стигат му в подлеза с утрото все да е пръв.
Той е странен човек. Вместо музика свири душата си.
И простира по струните скромните свои мечти.
Без наглед да оставя каквито да е отпечатъци,
всяка стъпка живот преминаваща в него кънти.
Не робува на времето с цялото бързане, чакане...
Сякаш сключил е с дявол ли, с Бога ли някакъв пакт.
Даже винаги потните, бясно препускащи влакове
се заслушват и мине, не мине, пригласят му в такт.
Не е място за срещане. Нито е кът за отшелници.
Просто подлез. Метро. И един побелял музикант.
Той събира в калъфа си пролети и понеделници,
а поредната сутрин искрѝ като нов диамант.
И китарата бликва — фонтан, посветен на началото.
Даже "вечнозелените" химни не лее докрай.
Разтопят ли се мисли и ноти на изгрева в бялото,
той намерил е най-съвършения, своя си рай.
Не е чудно, че първата песен прелива във втората.
И че свири "Светът е за двама", а всъщност е сам.
Пак разтваря калъфа и вярва в начало за хората.
Всеки меден петак е достатъчен пак да е там.
А човеците в жегата връщат се, жадни за музика.
Или просто се стичат по вените в шумния град
в онзи подлез сърце, с малко прах, но и с вяра по бузите,
че платен е с монетка за утре отново денят.
© Пепа Петрунова All rights reserved.
