Погледна ме и кимна. Бе поздрав тих, сърдечен –
от някакъв бездомник, в ръцете със багаж.
(Така го възприех, че в дрипи бе облечен.)
Усмихнах му се, даже помахах със ръка.
Защо ли ми се стори, че бе добър и светъл?
(И може би от мене е много по човек?)
По някаква причина светът го бе отрекъл,
но той си има свои пътеки, ветрове...
Изгуби се в тълпата – остана в мисълта ми.
Един самотник беден, в ръцете със багаж.
От тази кратка среща, от тази малка тайна
над мен сега се сипе на капчици тъга.