Надвечер
Прозореца на моята квартира,
към залеза протягаше ръце,
през него гледах как Деня умира
и се показва Нощното лице...
И уморен от дневната гълчава,
стоях и гледах дълги часове...
присъди съвестта ми как раздава.
Човещината в мене как зове!
Художници рисуваха Небето,
най-вече във червени цветове,
рубинения замък след което,
прибираше красиви светове!
И Слънцето изгубваше пътека,
и скрито във Космичните гори,
заспиваше до утрото полека,
дорде запеят първите петли.
Града се сгуши някак във тъмата,
а хоризонта и на мене се стесни...
Отпусне ми се малко и Душата,
романтиката в мене зазвани...
И чак тогава в мене се разлива,
утеха пълна, истински покой...
Аз след горчилките си свалям грима,
за стореното си, аз плащам в брой!
Не искам Залезите да пропусна,
защото са утеха те за мен,
аз цял живот ги чакам добродушно,
тъгувам за Умиращия ден...
12.04.1956г.София
© Hristo Slavov Все права защищены