Надвечер
Надвечер
Прозореца на моята квартира,
към залеза протягаше ръце,
през него гледах как Деня умира
и се показва Нощното лице...
И уморен от дневната гълчава,
стоях и гледах дълги часове...
присъди съвестта ми как раздава.
Човещината в мене как зове!
Художници рисуваха Небето,
най-вече във червени цветове,
рубинения замък след което,
прибираше красиви светове!
И Слънцето изгубваше пътека,
и скрито във Космичните гори,
заспиваше до утрото полека,
дорде запеят първите петли.
Града се сгуши някак във тъмата,
а хоризонта и на мене се стесни...
Отпусне ми се малко и Душата,
романтиката в мене зазвани...
И чак тогава в мене се разлива,
утеха пълна, истински покой...
Аз след горчилките си свалям грима,
за стореното си, аз плащам в брой!
Не искам Залезите да пропусна,
защото са утеха те за мен,
аз цял живот ги чакам добродушно,
тъгувам за Умиращия ден...
12.04.1956г.София
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Hristo Slavov Всички права запазени