Всяка раздяла

ни разрязва наполовина.

Твоята изчезва, 

моята остава да оплаква липсата, 

да търси пълнотата -

понякога в други,

но винаги чужди,

несъответстващи, така неудобни,

никак приобщаващи.

Половината е част от цялото.

А цялото съм аз.

Така че израствам, парче по парче, 

изграждам се от себе си,

своя, пасваща до съвършенство,

тъжествуваща над самотата,

комфортна и пълна

с онази половина, която липсва.

До момента, в който не те припознае 

като част от цялото,

но не те открие в наличност.

Отново раздялата

ни разрязва наполовина

и твоята изчезва.

Кога

ще ми бъде достатъчна

само моята?