Пролет е и всичко е мъртво.

Вятърът духа на проскубаните дървета.

Някъде, в далечината, се чува вой на мравка.

После какафонична тишина.

Сега да разшифроваме "какафонична"!

"Фонична", значи свързана със звук.

"Кака" френските деца казват на срането.

Тишината е един насран звук.

Облаците наливат небето със сивите си талази.

Скоро ще завали и какафонията ще се наруши.

И тишината ще заприлича на мъж.

(Като лайно на дъжд)

Птица, която още не знае, че е мъртва, ще изгрухти.

Само мимолетните кокичета разбират всичко.

Те отдавна са кафеникава разложеност.

Пролет е. Всичко умря.

Като след залп, като след бомба.

Бомба, паднала в полето на бялата зима.

След ядрения взрив от сухите клони се ражда смърт.

И сексуални убийства.

Пролетта се случва сред погребалните песни на славея,

сред траурния полет на пеперудите,

чиято пъстрота е чернобяла,

сред какафоничната тишина, която вече знаем каква е.

Пролетта прогони живота.

Потоците мътнеят.

Хайверът се разпуква, за да даде пълнота на тиганите.

По опасените с млада трева ливади блеят пържоли.

Само в пещерите животът още тлее.

Там, между слузестите камъни

синьозелени гъби не променят своя лик.

Там, в мрака, те не желаят да се раждат на дребно

и вечно да са мъртви.

Те мълвят с мъдрия си глух шепот:

"Ако до тук не си разбрал,

щом си се родил,

вече си умрял..."