Прошка търся, всеки ден я диря,

дори когато много искам да греша.

И пак греша и в срам от себе си се крия,

и наивно си повтарям, че... ще спра.

Съвестта ми се обажда късно нощем,

от сърцето ми се рони дъжд горчив.

Дали пък не е вече късно да се молим?

Пък и Гóспода ще разбере ли тоя стих?

Всъщност аз не искам Той да ме разбира

и не искам своя грях да защитавам.

Само тихо се надявам и не спирам

да мечтая да ми каже Той: “Прощавам…”

*

Не ме наказвай ти, Природо,

човешко е да съм такъв, какъвто съм.

Обаждам се от ниското, там долу.

Не мога да те имитирам и насън!

И очаквам да съм пак човек след тоя стих,

отново ниско в лабиринта на вината.

Не ще се променя, но… може би

някак ще ми се простят делата…?