Не повярва в мен...
Луната тази нощ тъй бързо губи своя чар,
и звездите спират да блестят, търсят своята причина,
за кого ще красят небосвода - тъмен, пуст и стар.
Дори и през деня слънцето след бурите умира.
Звездите - до скоро от Любов разпалени,
са моите очи, търсещи светъл лъч в мрака.
Луната е сърцето ми, ранено от мечти попарени,
от завистта. Мълчание. Спасение ли чака?
По тънък лед вървяха моите надежди,
разбит от жалки опити света да променя. Наивност.
Непостигнати желания кървят и за съжаление изглежда,
че в живота има невъзможно. Със сигурност.
А моят глас крещи самотен. Без утеха.
Къде ли беше ти да видиш рухналите ми мечти?
Да видиш душата ми пуста, успостяла, гола - нито дреха,
ни илюзии, ни лъжи - никой не успя да я спаси.
И днес душата излекувана готова е за теб да страда.
Ах, как не искам с теб живота си напразно да деля.
Защото, когато търсих изход, ти бе ограда...
не повярва, че обичам те... защото никога не ме видя!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Миряна Венелинова Все права защищены
