Луната тази нощ тъй бързо губи своя чар,

и звездите спират да блестят, търсят своята причина,

за кого ще красят небосвода - тъмен, пуст и стар.

Дори и през деня слънцето след бурите умира.

Звездите - до скоро от Любов разпалени,

са моите очи, търсещи светъл лъч в мрака.

Луната е сърцето ми, ранено от мечти попарени,

от завистта. Мълчание. Спасение ли чака?

По тънък лед вървяха моите надежди,

разбит от жалки опити света да променя. Наивност.

Непостигнати желания кървят и за съжаление изглежда,

че в живота има невъзможно. Със сигурност.

А моят глас крещи самотен. Без утеха.

Къде ли беше ти да видиш рухналите ми мечти?

Да видиш душата ми пуста, успостяла, гола - нито дреха,

ни илюзии, ни лъжи - никой не успя да я спаси.

И днес душата излекувана готова е за теб да страда.

Ах, как не искам с теб живота си напразно да деля.

Защото, когато търсих изход, ти бе ограда...

не повярва, че обичам те... защото никога не ме видя!