Не повярва в мен...
Луната тази нощ тъй бързо губи своя чар,
и звездите спират да блестят, търсят своята причина,
за кого ще красят небосвода - тъмен, пуст и стар.
Дори и през деня слънцето след бурите умира.
Звездите - до скоро от Любов разпалени,
са моите очи, търсещи светъл лъч в мрака.
Луната е сърцето ми, ранено от мечти попарени,
от завистта. Мълчание. Спасение ли чака?
По тънък лед вървяха моите надежди,
разбит от жалки опити света да променя. Наивност.
Непостигнати желания кървят и за съжаление изглежда,
че в живота има невъзможно. Със сигурност.
А моят глас крещи самотен. Без утеха.
Къде ли беше ти да видиш рухналите ми мечти?
Да видиш душата ми пуста, успостяла, гола - нито дреха,
ни илюзии, ни лъжи - никой не успя да я спаси.
И днес душата излекувана готова е за теб да страда.
Ах, как не искам с теб живота си напразно да деля.
Защото, когато търсих изход, ти бе ограда...
не повярва, че обичам те... защото никога не ме видя!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миряна Венелинова Всички права запазени
