Не слиза от дървото
Далечен и начупен – хоризонтът.
Самотен орех, а под него – врис.
Сълзи небето, все по-ниско – фронтът
на облаците в сура, скръбна вис.
Напада пак земята листопадът
и вятърът – немилостив ездач,
с камшик свисти по клони от засада,
подхвърля орехите – луд играч.
И наиграл се, пали мълком пура,
запраща ги нагоре ядно – хоп!
А в свода – опитно поле на бури,
маймуна чупи ядки с микроскоп.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Димитрова Все права защищены ✍️ Без помощи ИИ