Не слиза от дървото

Далечен и начупен – хоризонтът.

Самотен орех, а под него – врис.

Сълзи небето, все по-ниско – фронтът

на облаците в сура, скръбна вис.

Напада пак земята листопадът

и вятърът – немилостив ездач,

с камшик свисти по клони от засада,

подхвърля орехите – луд играч.

И наиграл се, пали мълком пура,

запраща ги нагоре ядно – хоп!

А в свода – опитно поле на бури,

маймуна чупи ядки с микроскоп.