Не слиза от дървото
Далечен и начупен – хоризонтът.
Самотен орех, а под него – врис.
Сълзи небето, все по-ниско – фронтът
на облаците в сура, скръбна вис.
Напада пак земята листопадът
и вятърът – немилостив ездач,
с камшик свисти по клони от засада,
подхвърля орехите – луд играч.
И наиграл се, пали мълком пура,
запраща ги нагоре ядно – хоп!
А в свода – опитно поле на бури,
маймуна чупи ядки с микроскоп.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ
