Този път няма да е стих,

ще бъде вик на душата.

Крясък безмълвен и тих,

обрисувал във рими тъгата.

Че до вчера с надежди живях,

а днес... Днес си погребах сърцето.

Сам с ръцете си голи го взех,

изтръгнах го от гърдите горещо.

Сега като призрак вечер ще идвам

и тихо ще те гледам как спиш.

Лицето твое нежно ще милвам,

макар че до други лежиш.

Сутрин ще тръгвам, както тръгвах преди,

заменил думата „сбогом” с усмивка.

Чувствата силни прикривах с лъжи,

до дето накрая... Душата не рухна.

И болка такава не бях преживял -

безпомощен от обич да плача.

За любовта ти безсмъртна копнял,

реших и подадох глава на палача.