Не стих, а вик на душата
Този път няма да е стих,
ще бъде вик на душата.
Крясък безмълвен и тих,
обрисувал във рими тъгата.
Че до вчера с надежди живях,
а днес... Днес си погребах сърцето.
Сам с ръцете си голи го взех,
изтръгнах го от гърдите горещо.
Сега като призрак вечер ще идвам
и тихо ще те гледам как спиш.
Лицето твое нежно ще милвам,
макар че до други лежиш.
Сутрин ще тръгвам, както тръгвах преди,
заменил думата „сбогом” с усмивка.
Чувствата силни прикривах с лъжи,
до дето накрая... Душата не рухна.
И болка такава не бях преживял -
безпомощен от обич да плача.
За любовта ти безсмъртна копнял,
реших и подадох глава на палача.
© Владимир Петков All rights reserved.
