неделя
тогава светлината пада преди
някак си разделно между игличките
и не е светлина а мъгла
и ти разбираш
когато докосвам онази част
от заспалите ти коси
постлани по масата
в два и половина
и няма вино
а само недоизказани хлъцнати
по средата крила
дето не порастват никога
докато влачиш себе си
по ръбовете на онази нощ
от сбъдване на каляски
крехки
по-крехки от пантофки
тогава тишината ляга преди
някакси разговорливо между столовете
и дори не е
и ти знаеш
онази разделена част от мене
в два и половина
когато се разтварят сърцата
на заминалите сънища
между острови
с непроизносими имена
крехки
по-крехки от патофки
по рамене ти
златни като часовник
затворил в капачето си
слънце
в два и половина
си
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Зорница Николова Все права защищены
