Откога все сме тук, колко пъти си тръгваме?

Ту пробожда, ту гали на съдбата осилът.

И душата ми днес по-ронлива от въглен е -

пресушила морета и върхари сломила.

Щом я погне светът, ще свали тихо лодена

на неволите мъжки, дето кой не оплака...

С разкървени нозе, от безпътното бродене

ще приседне сломена в мекотата на мрака.

И греховната плът ще изгуби контурите

на съня си отминал, за да срещне простора.

А последният дъх, над тревите велурени

ще изчезне в покоя теменужено-морав.

Само златен прашец ще искри като истина

и стаява в безкрая на вселенските ириси.

Тази книга - живот, с чужди пръсти прелиствана,

знам, сами ще затворим, за последно, стъмни ли се.

Лабиринтите страх, с мисълта изрисувани,

ще разкъсат онези брегове непрекъснати.

Хъсът трескав и див, в своя миг на сбогуване,

ще е само изящно мълчаливо присъствие.

И сърдечният пулс ще трепти от величие

озарен от извечно битие - сътворение.

Но сега съм дете, неразумно обичам те.

Вдигам длан. 

Но не взимам онзи плод, забранения.