Откога все сме тук, колко пъти си тръгваме?
Ту пробожда, ту гали на съдбата осилът.
И душата ми днес по-ронлива от въглен е -
пресушила морета и върхари сломила.
Щом я погне светът, ще свали тихо лодена
на неволите мъжки, дето кой не оплака...
С разкървени нозе, от безпътното бродене
ще приседне сломена в мекотата на мрака.
И греховната плът ще изгуби контурите
на съня си отминал, за да срещне простора.
А последният дъх, над тревите велурени
ще изчезне в покоя теменужено-морав.
Само златен прашец ще искри като истина
и стаява в безкрая на вселенските ириси.
Тази книга - живот, с чужди пръсти прелиствана,
знам, сами ще затворим, за последно, стъмни ли се.
Лабиринтите страх, с мисълта изрисувани,
ще разкъсат онези брегове непрекъснати.
Хъсът трескав и див, в своя миг на сбогуване,
ще е само изящно мълчаливо присъствие.
И сърдечният пулс ще трепти от величие
озарен от извечно битие - сътворение.
Но сега съм дете, неразумно обичам те.
Вдигам длан.
Но не взимам онзи плод, забранения.
© Милена Белчева Всички права запазени