Със теб научих се да бъда търпелива,
в очакване обличах всеки следващ ден.
Повярвах, че щом е трудно, истинско ще е.
Повярвах в още хиляди неща,
а може би си ги измислих... обърках се накрая.
Измислих ли си приказка, измислих ли си принц
така различни от циничното и от порочното край мен.
Не зная... и отговорът вече не намирам в теб...
Мълчанието, усмивката ти по своему тълкувах,
а може би не значат просто нищо те.
За бога, имах нужда просто нещо да направиш,
каквото и да е, каквото...
Докато свирепо всеки друг крадеше ме от теб,
по мъничко отнемаха ме, разпокъсваха ме на парчета.
За бога, отчаяно се молех нещо да направиш!
Не исках да пилея повече парчетата от мен.
Не исках... но другите отнемаха ме по-малко всеки ден.
И още колко търпеливо ще мога да очаквам
нещо, което дори не знам дали измислено не е.
За бога, просто нещо направи!
Защото аз не знам как да се откажа,
не знам и как да продължа...