За твоята вечеря Боже закъснях,

с часовника на времето подведен.

Затуй и празна маса аз видях,

тъй гладен и от бремето наведен.

Гладът накара ме огризки да сбера,

а жаждата от капки да налея чаша вино.

На псетата бездомни хапвам аз храна,

откак се помня все така е от години.

Със времето научих да даяна и на студ,

в мазета хладни все без печки и комини.

И само в сън явява ми се малко топлинка,

там в него близо съм до топлата камина.

Тъй казват писано за мене горе там било,

от тази мисъл никъде не мога да избягам.

Така е и когато ме налагат със бухалка от дърво

и тъй е вечерта до кофите когато аз си лягам.

В гърдите ми тежи от лед замръзнала душа,

за да се разтопи аз пролет чакам, но не идва.

Ще моля само тебе Боже дай ми ти крила,

свободен над света и аз да мога да политна.

А щом ме вземеш ти в небесния си вход,

в света ми друг полей ме с аромат прекрасен.

Аз кармата си тежка преживях я в тоз живот,

добро за следващия напиши ми точно, ясно.