За твоята вечеря Боже закъснях,
с часовника на времето подведен.
Затуй и празна маса аз видях,
тъй гладен и от бремето наведен.
Гладът накара ме огризки да сбера,
а жаждата от капки да налея чаша вино.
На псетата бездомни хапвам аз храна,
откак се помня все така е от години.
Със времето научих да даяна и на студ,
в мазета хладни все без печки и комини.
И само в сън явява ми се малко топлинка,
там в него близо съм до топлата камина.
Тъй казват писано за мене горе там било,
от тази мисъл никъде не мога да избягам.
Така е и когато ме налагат със бухалка от дърво
и тъй е вечерта до кофите когато аз си лягам.
В гърдите ми тежи от лед замръзнала душа,
за да се разтопи аз пролет чакам, но не идва.
Ще моля само тебе Боже дай ми ти крила,
свободен над света и аз да мога да политна.
А щом ме вземеш ти в небесния си вход,
в света ми друг полей ме с аромат прекрасен.
Аз кармата си тежка преживях я в тоз живот,
добро за следващия напиши ми точно, ясно.
© Петър Петров Всички права запазени