Ние, хората

Животът е измама на съдбата,

последна дума преди смъртна казън.

Искаш да живееш честно,

но виждаш се отнесен в смерча на разврата.

Играем си на театър с живи хора,

плюем се, изяждаме се като вълци.

Живеем като палета, разюздани на двора

и пука ни, че всичко скърца.

Какво сме аз и ти, и всички ние? -

сенки бледи на изсъхнали дървета.

И може всеки ближния си да затрие,

а после да се смее над душата клета.

Всеки прави тънки сметки,

как да клинчи, как да кяри.

Има другите за зверове във клетки,

чувал ли е думата Другари?

Искаш да си волен като птица,

рееща се в синевата.

Литнеш смело, но уви,

някой свил ти е крилата.

Огледаш се наоколо за миг,

пририташ, викнеш "Ес-о-ес"

и чувстваш - няма бягство от съдбата -

едва ли ще те чуе някой днес.

Обичаш, вярваш, търсиш обич,

тръпнеш с две ръце, протегнати напред,

но животът вади своя бич

и чувстваш удари - безброй, безчет.

Всеки влачи своя стръв,

скърца, чупи зъби.

Сърцето ми е плувнало във кръв,

дали и тая битка ще загуби?

Погаврихме се и със съвест, и със чувства,

погребахме дълбоко думата Любов.

Прикрихме всичко с гадни блудства

и паднахме във погребален ров.

Аз посрещам твоята рапира,

съдба, изправям се пред теб кат' дъб,

но ти си гадна, подла, зла

и удряш винаги във гръб.

(написано от моя вуйчо - Росен Н. Станчев)