Животът е измама на съдбата,
последна дума преди смъртна казън.
Искаш да живееш честно,
но виждаш се отнесен в смерча на разврата.
Играем си на театър с живи хора,
плюем се, изяждаме се като вълци.
Живеем като палета, разюздани на двора
и пука ни, че всичко скърца.
Какво сме аз и ти, и всички ние? -
сенки бледи на изсъхнали дървета.
И може всеки ближния си да затрие,
а после да се смее над душата клета.
Всеки прави тънки сметки,
как да клинчи, как да кяри.
Има другите за зверове във клетки,
чувал ли е думата Другари?
Искаш да си волен като птица,
рееща се в синевата.
Литнеш смело, но уви,
някой свил ти е крилата.
Огледаш се наоколо за миг,
пририташ, викнеш "Ес-о-ес"
и чувстваш - няма бягство от съдбата -
едва ли ще те чуе някой днес.
Обичаш, вярваш, търсиш обич,
тръпнеш с две ръце, протегнати напред,
но животът вади своя бич
и чувстваш удари - безброй, безчет.
Всеки влачи своя стръв,
скърца, чупи зъби.
Сърцето ми е плувнало във кръв,
дали и тая битка ще загуби?
Погаврихме се и със съвест, и със чувства,
погребахме дълбоко думата Любов.
Прикрихме всичко с гадни блудства
и паднахме във погребален ров.
Аз посрещам твоята рапира,
съдба, изправям се пред теб кат' дъб,
но ти си гадна, подла, зла
и удряш винаги във гръб.
(написано от моя вуйчо - Росен Н. Станчев)
© Любомира Герова Всички права запазени
Браво и на двамата!