Кишата в главите ни разстила се
сред предела нощен.
Един-единствен вик, 
подобно вълчи вой,
оплита ни далеч в не битието.
Лепкаво сред слънцето вали.
Измокри мен, а ти настръхна.
Изморени сме, уви,
пътеките до нас посърнаха.

Тръгни по пътя и назад разгледай,
там, где динозаврите избиха хората.
Сред къщите само дете ще видиш -
сред стаята със своята сетивност.
Погледай отстрани съня му 
и заиграй на този негов сън.

И остави кръвта да багри
окъпаните в нищетата своя тез,
които се наричат „хора”.
Те тези няма да ни видят, макар
да са до нас. Те няма да ни видят,
защото с тебе сме невидими за тях.