Преда със думи, времето е кука,

невидимата нишка е съдба,  
кълбото на живота е голямо
и дом е то на мисълта.
Обличам се със вяра - златна, 
посипана от звездното небе, 
щом слънцето за миг пристига,
душата няма да се предаде. 
Обувам се със мъдрост преродена
и тръните в петите си церя,
живота е голяма сцена,
и път е той към старостта.
Вървя по него, даже си танцувам - 
танго и валс, хоро дори...
от музиката на душата, 
сърцето никога не спи. 
И пея,като гладен вълк,
за щастие, любов и свобода...
Понякога превръщам се в орел
и в сънища далеч летя.

Людмила Стоянова