НОКТЮРНО

                     Душата ми е изтъняла струна  

                     и всеки ден напира да се скъса.

                     Остана ми една-едничка,

                     какво ще стане, ако тя изсъска?

                     Не мога да намеря другите,

                     ония, дето ги подменят -

                     и да засвиря, сбрала всичките

                     като цигулката на гения.

                     Ръцете ми и те не са послушни.

                     Изтръпват и болезнено се мъчат

                     да задържат лъка на таз цигулка,

                     отпускат се сами и сякаш молят,

                     да им помогна - даже се умилкват.  

                     Така изтръпнали ги търкам двете,         

                     а музиката по-фалшива става.

                     Навъдиха се много гении,

                     дали това не ме успокоява?

                     Отлитат нощите ми с всеотдайност,

                     които аз сама скъсявам.

                     Изпъвам се и стена до безкрайност, 

                     а сутринта настъпва - бързо ставам!

                     Захващам се с моите задължения,

                     настройвам се полека-лека.

                     Опитвам се да вляза в ролята на гения -   

                     напразно - той от мен е тъй далеко...