Някой ме погали...
Слънчево утро
притичва
по двора,
вишните пак
във бяло са цъфнали
и ухае ми
люлякът...
там, по калдъръма на
времето
моето детство търчи
без умора...
Горещото пладне
заспива
под стряхата
до зрялата круша
и още сънува
в шепите бръмбари,
как рисуват
по лицето ми
точици
и отново очите
заплакаха…
Тихите нощи
надничат
в прозореца
и светулки лепят
по челото ми,
а някой
в съня ме погали
с ръката
на мама
и дочувам пак песента
на щуреца...
© Магдалена Костадинова Все права защищены