Обич бе най-страшният ми грях
Правото да питам ми отне,
някой що така ме е орисал,
обич не намерих, но поне
думите ми крият тайнствен смисъл.
Хиляди вселени там, сред тях...
До едничка зная ги на пръсти
и на всяка друг живот живях,
няколко и с името ти кръстих.
Рози посадих ти сто и три
и лисици срещнах, двеста-триста,
сто комети имах за сестри.
Черни дупки, Млечен път – за писта.
Триста откачалки приютих,
двеста пъти плака с мен луната.
Ваях ти лицето. Стих, след стих...
Тайничко надничах – непозната.
И не спя, и паметта браздя,
с мойте думи листът прогорен е...
ако видиш падаща звезда,
помисли си само миг за мене...
Помисли, че всуе изгорях,
да, но виж накрая ме видяха.
Обич бе най-страшният ми грях,
хиляди вселени – дом и стряха.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Ангелова Все права защищены
