Обречени...

Преплетени пътеки... асфалтово черни,

от призма пречупени в еднакъв калъп,

остри думи лютят в очите неверни,

човещината май вече превила е гръб.

Угасват искриците в нежната длан...

сърцата сковани в жестоката скреж,

убиват в ярост победената свян,

линчуван... стопява се последен копнеж.

Някъде там умира възвишен шепот,

духовното гризе камък в тъмна сянка,

човеците зазидани - всеки в своя крепост

на "недостижимото" си его чертаят рамка.

Предадени... и стрелките сковани мълчат,

търсят своята малка секунда в нощта,

страшни дяволи раздират нашата плът,

обричаме се на самоунищожение и нищета.

Скрит егоизъм дълбае в чиста душа,

сенки на подлост подмолно зоват,

раждайки се, умира на доброто лъча....

Боже, накъде е тръгнал светът...?!